misho.eu Добре дошли в Тъмната страна (предлагаме бисквитки)

„Реформата“ в БДЖ – нагла кражба на 60 млн. от бюджетаPosted by misho on декември 8th, 2011

Владимир Владимиров

Днес в интервю за „Класа“ председателят на парламентарната комисия по транспорт и съобщения Иван Вълков отговори на един подценяван въпрос относно годишната субсидия за БДЖ, а именно – че за 2012 година компенсацията за социалната услуга за държавния мастодонт ще остане същата както и за тази година – 170 милиона лева.

Субсидията обаче се изплаща по списък в приложение 1 към Договора между Държавата и БДЖ. Тя се извършва на база изминати влаккилометри. Според договора (т.2.1.4.) обемът на превозите за посочените в Приложение № 1 линии е 20 045 000  влаккилометра годишно, от които с бързи влакове – 7 757 000, а с пътнически влакове 12 288 000 влаккилометра. След съкращенията на влаковете тези 20 милиона влаккилометра ще намалеят на около 13. Това означава, че при запазване на субсидията по договора, БДЖ ще получат 60 млн. лева от бюджета за превози, които НЕ СА ИЗВЪРШИЛИ. И тези превози ще дойдат от моя джоб като съвестен данъкоплатец. Както и на останалите българи.

Именно заради такива случаи ЕК и Европейската железопътна агенция изискват Железопътните администрации да са НЕЗАВИСИМИ. В България обаче това не е така и агенцията, която трябва да защитава правилата на практика става съучастник в кражбата на тези 60 милиона лева.

И какво излиза – прословутата „реформа в железниците“ на ГЕРБ е присвояване на 60 млн. лева, които бившия шеф на червения комсомол Владимир Владимиров ще може да използва по свое усмотрение. И най-вече да отчете как е намаляла загубата. Ами Владко, по тая логика ако спрете всички влакове и субсидията пак си остане 170 милиона лева, БДЖ ще стане егати печелившата компания. А ти ще си егати топмениджъра !

А после Владко нека обяснява, че от ЕК върнали плана заради синдикатите. Щеше да е смешно, ако е трагично. Поне след години той ще може да се хвали: „Егати държавата, щом аз съм им бил топмениджър.“

Още по темата от „Класа“

Лудите с картечницата окупираха железницатаPosted by misho on ноември 24th, 2011

Колаж: Misho.eu

Шефовете в БДЖ се държат като луди с картечница, обяви шефът на най-големия железничарски синдикат в България Петър Бунев. Това може би е най-точното описание на „реформите“, с които ръководството на компанията се опитва да впечатли българската общественост, ГЕРБ и най-вече първият ръководител на държавата Б.Борисов.

За да стане ясно обаче на драгите читатели, решихме да опишем последователно кой какъв луд е.

Луд с картечница #1

Владимир Владимиров, председател на УС на БДЖ.

Мото: „Не е луд който изяжда зелника, а този, който му го дава.“

Биографията на лицето Вадимиров се изчерпва с това, че е бил финансист в световно неизвестна фирма за хранителни продукти. Въпреки това той в момента е човекът, който коли и беси в БДЖ. Изключителната некомпетентност на Владимиров бе причина от ЕК да обявят планa му за реформа на компанията за неграмотен и нереализируем.

Въпреки, че постоянно иска съкращения, Владимиров избягва да коментира администрацията си. А именно той въведе практиката всяко поделение на БДЖ да се ръководи не от един, а от двама директора. Така наречените „съуправители“ се подбират не по качества, а по заслуги към партията – майка.

Владимиров бе и човекът, който съкрати поделенията на БДЖ – Товарни превози в товарообразуващите центрове Варна и Бургас, което позволи на частните жп превозвачи да поемат доходоносните товаропотоци от пристанищата. Отделно Владимиров се отказа и от Фериботния комплекс – Варна, където БДЖ държеше стратегическо монополно положение, съответно товарите пристигащи по море от Русия и Грузия. В момента Фериботния комплекс се подготвя за концесия, като обществена тайна е кой ще го вземе – известна варненска трибуквена групировка.

Луд с картечница #2

Йордан Недев, изпълнителен директор на БДЖ

Мото: „Може да е луд, но господинът е от Лондон“

Директор на БДЖ е първата реална работа на лицето Недев. В продължение на дълги години той е консултирал. Именно доброто усвояване на пари по консултантски проекти за реформата в БДЖ е причина да бъде поканен за изпълнителен директор.

Това, което обаче Недев не е очаквал е, че ще бъде една скъпоплатена секретарка на луд с картечница #1. Реално задачата на Недев е когато Владимиров му каже: „Скочи!“, да попита: „Колко високо, г-н Владимиров?“.

Според биографията на Недев, той е завършил Лондон Бизнес Скуул през 2002 г. Явно повлиян от благородническото английско възпитание, което е получил там, първата му работа като шеф на БДЖ бе да нарече компанията „боклук“ и „цирей“. След което изгони синдикатите от стаите им, понеже били на неговия етаж и го притеснявали.

Луд с картечница #3

Веселин Василев, изпълнителен директор на ИА „Железопътна администрация“ (ИАЖА)

Мото: „Може и да съм луд, но за това се обърнете към пресцентъра“

Г-н Василев е бивш локомотивен машинист, служител на бизнесмена Васил Божков във фалиралото му железопътно дружество. Благодарение на тази връзка Василев е назначен за директор на железопътния регулатор в транспортното министерство.

По принцип ръководството на БДЖ извърши страшно много нарушения по обслужването на клиентите. Ведомството на #3 обаче вместо да ги санкционира си направи оглушки.

Страшното е, че Василев и неговите подчинени са органът, който трябва да наблюдава изпълнението на договора за социална услуга, по който БДЖ получава 170 милиона лева от джоба на българските данъкоплатци. И ако по плана на Луд #1 и Луд #2 се съкратят 1/3 от субсидираните влакове, Луд #3 трябва да ги санкционира с около 60 милиона. Но вместо да отговори на простия журналистически въпрос дали ще го направи, той препраща към пресцентъра. Понеже е по-лесно и не трябва да дава обяснения.

Луд с картечница #4

Ивайло Московски, министър на транспорта и съобщенията

Мото: „Аз съм луд, но поне съм симпатичен!“

От всичките луди транспортния министър е най-нормален и симпатичен. При него проблемът е, че наследи заварено положение – назначения по партийна линия луд #1 и неговите планове. От всичките описани Московски е най-диалогичен, което не компенсира неговата доста висока некомпетентност. Луд #4 официално заяви, че договора за социална услуга не значи нищо пред неговите решения. Което макар и да звучи в стила на неговия патрон Бойко Борисов е изключително негативен сигнал към всички потенциални инвститори в областта на българския транспорт.

Въпреки всичко, ако нещо се постигне като компромисен вариант във връзка със стачката, може да се очаква единствено от него. Ако разбира се му стиска да освободи луд #1 и евентуално луд #2 вместо да съкрати 2000 нормални железничари. Поне се появиха и някакви признаци на това – в ефира на БНТ каза директно на луд #1, че говори глупости, когато оня обясняваше, как ще съди и уволнява стачкуващите железничари.

Луд с картечница #5

Бойко Борисов, министър председател на Република България

Мото: “Аз не съм се возил на железница, следователно тя не съществува.“

„Ще стачкуват, за да върнат 800 милиона на държавата? Би било прекрасно, ако го направят, за това, че са изхарчили 800 милиона през годините от всички пари на българите. Надявам се, ако правят такава стачка, да върнат парите на всички данъкоплатци“ – само заради това изказване българските железничари трябва да влязат в Министерски съвет и да изритат с шутове премиера. Защото по времето на най-големите кражби в държавата, Борисов бе активист на управляващата партия НДСВ, като дори беше и главен секретар на МВР. Само че тогава беше зает да си урежда срещи със Сретен Йосич и знайни и незнайни приятели от мутренските времена.

Разбира се лудите с картечницата не се изчерпват с гореописаните. Към тях могат да се добавят много други по-дребни луди с по-дребни картечници, някои даже и с автоматчета или с пистолетчета. Ако някой от тях е обиден, нека да се обади.

На криво магаре и „Комерсант” му пречиPosted by misho on октомври 7th, 2011

Да поръсим Плевнелиев за интервю (със сол или пипер избете сами)

Преди седмица в разговор с приятел споделих своето мнение, че и стадо магарета да са в предизборния щаб на Росен Плевнелиев, човечеца ще спечели президентските избори. Просто защото няма срещу кого да се бори. Той има зад себе си мощния гръб на бате си Бойко, което е голям плюс, защото двамата имат абсолютно различни таргет групи. Самият Плевнелиев е пълна противоположност на Бойко – интелигентен, с приятно излъчване, с успехи в бизнеса, незабъркан в мутренски истории. Така комбинацията Бойко+Плевнелиев просто няма начин да не победи.

Не така обаче разсъждават гореспоменатото стадо магарета, които формират предизборния щаб на споменатия кандидат-президент. А те са специални породисти, подбирани от 36 PR агенции. В усилията си да провалят Плевнелиев, те насочиха своя гняв срещу руския „Комерсант” и неговия кореспондент в България Николай Марченко.

Та видите ли, в обзорен материал Ники да вземе да напише че Росен Плевнелиев смята да поддържа добри връзки с Русия. Освен това смята да не спъва дейността на руските компании в българия след като бъде избран за президент.

На това марковците от щаба реагираха все едно са получили дневната си доза бодли отзад вместо отпред. В специална декларация те едва ли не изкараха Ники и „Комерсант“ престъпници, а мисълта че Плевнелиев може да харесва Русия разтърси основите на магарешкия им екзистенциализъм.

След като щабът „Марко“ намери враг в лицето на журналиста Николай Марченко, им хрумна гениалната идея да поучат и другите медии какво трябва да правят. Включително как трябва да поднесат извиненията си, че са цитирали „Комерсант“. Въпреки, че най-малкото изборният щаб има право да поиска това. Ако самият Плевнелиев се е засегнал – нека той самият да го каже. Нека да излезе той и да обяви: „ Аз се засегнах, защото руско издание написа, че искам да съм приятел на Москва и че няма да преча на руските капитали, които искат да инвестират в икономиката ни. Категорично заявявам, че това не е вярно !“ Ако наистина е толкова засегнат даже може да изгори руския флаг в студиото на БТВ и да обяви предварително трета световна война на Москва.

Марковците от щаба обаче явно решиха да използват тънкия момент на заиграването на народното недоволство от Миролюба Бенатова и респективно от медиите да се пробват да го „яхнат“ един вид. Как така тия продажни журналисти клеветят бедния Росен, обиждат народа и заедно с циганите палят и изнасилват мъже, жени, девойки и овце ! Нищо, че Бойко Борисов е впрегнал всичките си медии да целуват герберски задници и кротко да си мълчат за безобразията като например синята зона във Варна, която още неприета от общинския съвет вече е разпарчетосана между фирмите на местните герберски лидери.

За съжаление почти всички всички медии клекнаха пред магаретата на Плевнелиев. Някои дори се окъкаха. Като Дарик, които пуснаха (дали нарочно или не само те си знаят) текста: „Прави впечатление, че изданието публикува периодично поредици от статии, коментари и изказвания на Росен Плевнелиев, макар че до момента нито веднъж никой представител от „Комерсант“, не е поръсил г-н Плевнелиев за интервю или мнение.“. Явно г-н Плевнелиев като всеки гербер трябва да бъде „поръсен“, за да даде интервю или мнение. Дали с вода, дали със сол и пипер или с малко златце или зеленко – само марковците знаят.

UPDATE:

Христо Николов:
Длъжен съм да поясня нещо, преди всичко на колегите, за да го имат предвид по отношение на „скандала“ между Плевнелиев и уж измислиците в „Комерсант“, написани от Николай Марченко, защото съм пряк свидетел от началото до края.

Преди време в „Комерсант“ се появи статия, чийто смисъл мога да сведа до изречението „Ако българите изберат Плевнелиев за президент, това ще е лошо за Русия, защото той е противник на българо-руските енергийни проекти“. Там за цитати бяха използвани негови публични изказвания. Сега, защо в този вестник гледат по този начин на нещата, си е техен проблем.

Преди няколко дни в редакцията ни дойде Плевнелиев да снима клип, вероятно заради хубавия изглед към София. Снимахме се с него и тогава Николайчо, който сътрудничи на „Комерсант“, му се представи. Реакцията беше (ще го кажа малко по-меко) доста бурна. Първо заяви, че тази статия му направила голяма услуга (вероятно имаше предвид в някои кръгове), но че това не било вярно. Че той в никакъв случай нямало да слага прът в колелата на българо-руските енергийни проекти, че всичко щяло да стане така, па иначе – всички онези цитати, които впоследстиве Марченко използва.

Всичко това се разви на 6 очи, макар че наоколо имаше и колеги, които може би са подочули нещо. Марченко помоли Плевнелиев първото интервю за чужда медия след избирането му за президент да е за „Комерсант“. Онзи естествено каза да се обърне към пресцентъра и с това контактът приключи. Между другото никой от предизборния щаб, нито от пресцентъра беше наоколо.

Затова ми е необяснима реакцията на щаба на Плевнелиев, които изсипаха върху момчето всичко, което можаха да изкарат от вътрешностите си. И друг път се е случвало в медии да се появят цитати, за които журналистът няма доказателства, но това не ги прави по-малко достоверни, нали? Не всеки път можеш да извадиш диктофон, да не говорим пък за телефонните разговори. Аз съм си развил в течение на годините свои си техники да парирам подобни атаки, но Николай няма още 25 години и се чуди къде е попаднал. Грешката, която той направи е, че не предупреди Плевнелиев, че ще го цитира. А я направи, защото смяташе, че изправя несправедливост по отношение на Плевнелиев и че човекът няма да има нищо против.

Има и друг момент – преводите на „Комерсант“ в българската преса се правят от най-различни издания и всяко от тях подбира такъв акцент, какъвто му се вижда най-интересен. В самия „Комерсант“ имат особен подход към заглавията и лийдовете си и всичко това позволява доста вариации. Не знам – може би щабът на Плевнелиев се е издразнил от българската трактовка на написаното в „Комерсант“. Но във всеки случай не може да се каже, че руският вестник си е измислил интервю с Плевнелиев. Просто защото там не е имало интервю.

Колкото до „интервюто“, да ви кажа нещо от кухнята. Марченко попита в Москва какво да прави, дали да иска по официален път интервю от Плевнелиев и дали ще го публикуват. И знаете ли какво му отговориха от редакцията на вестника, издаван в путинова Русия? „Ами те ако така се държат с Вас, ще видят интервю в нашия вестник друг път“.

Разказвам тези подробности, за да си направите сами заключение. 

МВР пак си направи пиар на чужд гръбPosted by misho on август 12th, 2011

Четирима доброволци край Созопол откраднаха държавен катер, за да спасят 18 човека

Ако човек прочете този откъс от сводката или изгледа новините ще остане с впечатлението, че Гранична полиция и ИА «Морска администрация» (ИАМА) са направили егати спасителната операция. Направо готов сценарий за екшън с участието най-малко на Жан клод Ван Дам, Стъвън Сийгъл и (разбира се) Брус Уилис.

Обаче misho.eu по съвсем разбираеми причини не вярва на полицейските сводки и за ужас на дирекция „Пресцентър и връзки с обществеността” се свърза с участниците в спасителната операция. Истината всъщност се оказа, че няма нищо общо с фантазиите на бургаските пиари в униформа.

Какво се случва в същност?

След получаване на сигнала за бедствие по официални канали и чрез Мтел 161, координационният център на Гранична полиция оповестява освен морска администрация и доброволческата организация Булсар. За късмет в Созопол са четирима човека – подводният археолог и фотограф Михаил Заимов (брат на бившия кандидат за кмет на София Мартин Заимов), Владимир Явашев, Матей Матеев и Илия Минев. Четиримата веднага тръгват към бедстващата яхта „Олимп”, въпреки високото вълнение от 4 бала. В продължение на няколко часа се правят опити за освобождаване на яхтата, но надуваемата моторна лодка на булсарци не е достатъчно мощна да изтегли заседналия съд. А заради високото вълнение (над 4 бала) на опасност се излага и живота на спасителите. Тогава булсарците се сещат, че на пристанището „Марина порт” стои на съхранение един от печално известните катери на Морска администрация – „Спасител 4”. Той така и няма назначен и обучен екипаж и стои като паметник на безидейната дейност на държавата по морска линия. След като се уверяват, че всички хора от яхтата са евакуирани на брега на островчето свети Иван, четиримата се връщат до „Марина порт” и заедно с управителя на пристанището „приватизират” собствеността на ИАМА и се връщат на мястото на корабокрушението.

В същото време се получава сигнал за бедствие на нова лодка – този път двама рибари са заклещени от големите вълни в далян с повреден мотор на лодката. Доброволците успяват с „откраднатия” катер да приберат с помощта на въжета екипажа на „Олимп” – 8 човека, от които 2 деца и да се притекат на помощ и на двамата рибари, които са спасени, въпреки че лодката им потъва.

Оказва се, че това не са единствените инциденти в същия ден. Хората на Заимов помагат на екипажите на още 2 катера в беда, единият от които потъва, а другият е изтеглен на пясъка. С това „сметката на спасените” от булсарци за 1 ден набъбва на 18 души !

Разбира се подвигът на тези мъже остава незабелязан от медиите. В официалните репортажи и прессъобщения цялата „слава” отива за Гранична полиция и ИАМА. А според Михаил Заимов през цялото време не е имало никакъв кораб на граничарите, имало е един изкаран катер от страна на администрацията, който се е оплел в мидените заграждения и въобще не е участвал в операцията. Най-фрапиращи обаче са изказванията на морската администрация и по-специално на и.д. шефа й в Бургас Жельо Вълков. Според него „И голям шанс, голям късмет извадиха, че в момента спасителните корабчета, които пуснахме, бяха на место и много бързо се помогна на хората». Големият шанс, капитане ми Жельо, е че доброволците ти «приватизираха» безпризорно оставения катер в «Марина порт». В противен случай вместо да се пъчиш по телевизията, щеше да броиш удавници.

Иначе престъпното бездействие на държавата по отношение на морското спасяване продължава и в момента. Някой трябва да разбере, че не може да се разчита на шепа доброволци да покрият целия морски район на отговорност. Защото в случая ако не беше подвига на тези няколко мъже, челните заглавия на вестниците щяха да бъдат за 18 трупа край Созопол. И ако на доброволците не може да се помага, поне не трябва да им се пречи. Защото току виж, вместо награда ги прибрали в полицията в Созопол да пишат обяснения как така са откраднали държавен катер. И да ги накарат да възстановят изразходваното гориво. А дирекцията за връзки с обществеността и протокол да обяви това за акция „Корабокрушенците”.

Сладки далаверки с обществени поръчкиPosted by misho on август 4th, 2011

Или защо селяните пак ще мъкнат менците до кладенеца

Първият ми сблъсък с малките сладки далаверки в обществените поръчки беше през 90-те години на миналия век, когато бях офицер в Транспортни войски. Тогава заради липса на пари за заплати бригадата ни взимаше всякакви строителни обекти, само и само за да оцелеем. Тъй като се водехме бюджетна военна организация нямахме право да кандидатстваме за обществени поръчки. Единственото, което вършеше работа, бе да ни наемат за подизпълнители на обекти. Като например за изграждането на дигата край Тръстиково – тогава един дядо пенсионер дойде за няколко дни с един химикал, ние свършихме цялата работа, а фирмата на дядото (който разбира се беше подставено лице) прибра няколкостотин хиляди само за това, че се е познавала с правилния човек, който да им възложи поръчката.

Бях забравил за този и други подобни случаи, когато преди няколко дни се запознах на кафе с човек, който се занимава с подобен вид строителна дейност. И за който обществените поръчки с европейско финансиране са основен източник на приходи. Формалният повод за срещата ни бе конкретен казус – усвояването на пари по мерки 321 и 322 от програмата за развитие на селските региони. И по конкретно изграждането на ВиК мрежи в тези населени места.

Та човекът с когото се срещнах, кандидатства за проект за изграждане на ВиК инсталация в Челопеч. Фирмата му се занимава от дълги години с подобни дейности и офертата му е за 550 хиляди лева. Случайно обаче от документите „изчезва“ празна бланка – договор за изпълнението. Съгласно новия ЗОП комисията би трябвало да му даде срок, в който да попълни липсващите документи. Въпреки това го уведомяват, че кандидатурата му е отхвърлена заради липсата на празна бланка за договор. И комисията избира другия кандидат, който предлага да свърши работата „само“ срещи 800 хил. лева. Или с 250 хиляди повече.

Каква е системата за финансиране по тези две мерки?

Съответната община кандидатства по съответната мярка, за да получи европейско съфинансиране. Парите са добре дошли, а малките населени места също имат нужда от добра ВиК инфраструктура, все пак вече са част от Европа. Съответната община обявява обществена поръчка и след конкурс избира най-добрата фирма за изпълнение на проекта. В една нормална страна след този конкурс работата ще бъде свършена, а от институцията, която отпуска парите (в българския случай – ДФ „Земеделие“) биха извършили контрол и биха оптпуснали средствата.

Какво обаче се получава на практика? В една част от общините може изграждането на инфраструктурата да е най-важно, но в по-голямата част явно далаверата е по-важна.

Обикновено кметът на общината с помощта на консултант изготвя по такъв начин изискванията за участниците, че да спечели точно определена фирма. Тук тънката част е, че при формирането на критериите почти никога цената и времето за изпълнение не са определящи. За сметка на това са изключително важни „съответствие на линейния график с техническото описание на проекта“, „Оценка на въздейстието върху околната среда“, „съответствие с прогнозната цена“. В общи линии „теглото“ на субективните фактори (които комисията може да наглася) е около 60%. Така може една фирма да предложи най-скъпа оферта, но благодарение на субективните фактори да спечели конкурса. Което и се получава сигурно в 90% от случаите.

Какво се получава в крайна сметка?

Обикновено тези поръчки не минават. След обжалване в КЗК те се прекратяват, а и при евентуално обжалване в съда също падат. Голяма част от тях обаче, дори и да са нагласени и преминали през обжалванията, просто се качват „на трупчета“ в ДФ „Земеделие“. Защото много малко хора биха си сложили подписа под ярко съмнителни истории. Е, някои минават, но защо и с чия помощ е тема на друг материал. Вместо в крайна сметка населението на тези селски райони получава един гол мушмул и няколко започнати и недовършени рова. Общините си понасят съответните санкции, които обаче – забележете – не са персонални. А европейските пари остават неусвоени.

Любопитен факт е, че поръчките по тези програми се печелят винаги от едни и същи фирми. Като например бургаската „Понт-строй“. Но бургазлии имат много силно лоби в общините – все пак сегашният кмет на Смолян и председател на националното сдружение на общините Дора Янкова преди да стане кмет е била член на УС на „Понт холдинг“. По-тревожното е, че някои от другите редовни печеливши са „кухи“ фирми, чийто бизнес е в нагласянето и печеленето на поръчки. Което ме връща на мисълта за дядото с химикалката. Не знам дали още е жив, но определено децата и внуците му отново са във вихъра си.

За ползата и нуждата от сватбените агенцииPosted by misho on април 13th, 2011

„Човек и добре да живее се жени. И друг се ражда.“ Това гласи една от сентенциите на дървения философ Мишо. Разбира се сентенцията бе измислена като шега към приятелите, които бързаха по една или друга причина да се разделят със сладкия ергенски живот. Така или иначе и на мене ми дойде до главата (само първата част – женитбата, втората част ще почака известно време).

Според сладникавите романи и друга литература най-трудното за един мъж е да се престраши да предложи. В това определено няма нищо вярно – взимаш един пръстен и при удобен момент го вадиш (пръстена) и си поискваш хомота. Докато половинката стои психирана, осъзнаваш, че въобще не е било толкова трудно, а само така е било описвано.

Ще прескоча останалите събития след това, за да се насоча към предпоследната част – подготовката за сватбата. Защото това се оказа най-проблематичната част по пътя към безоблачното семейно щастие.

След като веднъж сте избрали датата на сватбата имате два варианта – лесен и труден. Трудният вариант се състои в това, с подготвката на приятел/роднина да си организираш всичко сам – ресторант, гражданско, църква, украси, настаняване, алкохол, меню, цветя и един куп дреболии, които на един мъж даже не биха му хрумнали, но липсата им или неподходящият им цвят биха докарали половинката му до истерия.

Разбира се има и лесен вариант – да си наемете сватбена агенция.

Какъв е плюсът на сватбената агенция – човек си спестява всички тези главоболия срещу комисионна, която в зависимост от вида, качеството и количеството на услугите варира между 1000 и 2-3 хиляди лева. Проблем обаче е човек да си намери подходящата агенция. В Интернет има няколко специализирани сайта за сватби, като към тях има форуми, в които могат да се прочетат похвали или критики към определени агенции. Другият начин е препоръка от приятели, които са се ползвали по един или друг начин от услугите им.

На базата на препоръките се свързахме с няколко агенции. За голямо мое учудване, голяма част от тях вече бяха ангажирани за датата 27 август, независимо, че това е доста напред във времето. Няма да се спирам подробно на всички агенции но ще дам три примера – един отрицателен и два положителни.

Отрицателният (макар и не до такава степен) пример е агенция „Амур“. Към нея се насочихме благодарение на добрия им сайт, в който действително имаше галерии от много сватби. След като си уговорихме среща, отидохме в уречения час, само за да намерим затворен булчински магазин с бележка „Отивам за стока.“ Агентката (и явно собственичка на магазина) се появи един час след уречената среща, когато ние разбира се вече си бяхме тръгнали. Въпреки че жената предложи да се срещнем в някой от следващите дни, ние се отказахме. Не защото услугите бяха лоши, но просто от един агент се очаква точност, за да организира добре сватбата ти.

За щастие следващите две срещи бяха с агенции, за които мога да кажа основно хубави неща.

Първата е сватбена агенция „Сезони“. Агентката (мисля че се казва Галя) беше доста компетентна, дружелюбна и въпреки че предложи по-малко неща от другите агенции определено спечели доверието ми. В последствие получих по електронната си поща оферта, която беше направена професионално, както и в срока, в който се бяхме разбрали. Реално това беше най-добрата и точна оферта, с пълна разбивка по пера и в която включително беше включена комисионната на агенцията (която също беше в рамките на нормалното).

Агенцията, която обаче за мене спечели първо място бе „Свят за двама“. За незапознатите тя е организатора на сватбата на дъщерята на президента на БФС Борислав Михайлов – Бисера с бившия десен бек на „Левски“ и национален състезател Живко Миланов. „Свят за двама“ ни бе препоръчан от друга агенция, която поради ангажименти на посочената дата нямаше възможност да ни помогне (все пак да те препоръча конкуренцията не е шега работа).

Отначало бях скептично настроен, тъй като офисът на фирмата се намира на забутано място в края на квартал „Дружба“. Оказа се обаче, че притесненията са ми напразни, тъй като на място се оказа, че има голяма мострена зала с доста добри предложения. Това беше и единствената агенция, която за сметка на услугите си предлага доста добър набор от намаления в различни магазини за нуждите на сватбата. Самите агентки са много приятни и сърдечни и работят изключително професионално.

В крайна сметка с Таня избрахме да тръгнем по трудния път и сами да си организираме сватбата. По две причини – така или иначе голямата част от работата беше свършена предварително с договарянето на мястото, рестранта, настаняването и ритуалите. От друга страна получихме сериозна подкрепа в лицето на роднини и приятели за различните детайли от сватбата.

Въпреки това за мене въпросът „За или против сватбените агенции“ остана нерешен. Ако трябва да почвам от нулата или ако бях притиснат от кратки срокове без колебание бих се спрял на агенция (една от двете споменати по-горе). Това бих направил, ако нямам никаква идея къде ще бъде сватбата и не съм проверявал нищо предварително. От друга страна трябва да се поставят на кантар услугите, които ще бъдат извършени от агента и дали има смисъл да се наема цяла агенция за примерно 30 или 40% от работата. Всичко е въпрос на избор и на свободно време.

Полицейско-общински рекетPosted by misho on март 11th, 2011

Какво може да се получи в една милиционерска държава, когато по неясни правила пътните полицаи обединят усилията си с рекетьорска общинска фирма? Полицейско-общински произвол ,разбира се. Плюс предпоставки за рекет над шофьорите и корупция.

По въпросите за репатрирането на автомобилите в София е писано много. И до момента продължават обсъжданията до каква степен е законно отнемането на движимо имущество с помощта на „паяците“.

На 10 март с мои приятели отидохме до магазин на ул.“Скобелев“. Паркирах колата си на „Витошка“ в „синя зона“, пуснах си СМС с номера и получих обратен СМС. След около 15 минути обаче се върнахме обратно и колата я нямаше. Оказа се, че след знака за синя зона е имало две паркоместа за инвалиди. Разбира се маркировката беше изтрита и не се забелязваше с просто око. Идеален капан за непредвидливи шофьори.

След като бях прехвърлян по различни телефони бях изпратен да си получа колата от паркинга за репатрирани автомобили в кв. „Иван Вазов“. Преди обаче да пристъпя към гишето реших най-после да направя нещо, което винаги съм се канел да направя – оставих телефона си включен на запис.

На първото гише служител на общинската фирма „Център за градска мобилност“ ми поиска личните документи, както и документите на колата. Така и не разбрах дали има право да работи като оператор в съответствие с изискванията на Закона за защита на личните данни. На него му платих срещу издадена разписка сумата от 31 лева. След което преминах на следващото гише, където бе полицаят от пътна полиция Петър Петров. След като се представи ми обясни какво ужасно нарушение съм извършил след като съм паркирал в синя зона и съм си платил за това ми поиска контролния талон. След кратка лекция как трябва да се грижи за гражданите в неравноправно положение да има къде да паркират, полицай Петров ми заяви, че ми отнема контролния талон и че мога да си го получа след месец-два във Варна. На въпрос няма ли някакво по-леко наказание ми беше наредено да отида и да си стоя в колата до получаване на акта. След като не показах никакви индикации за „неофициално споразумение“ и заявих, че ще обжалвам акта, след около 10 минути бях извикан, като документите ми бяха върнати, а наказанието ми беше глоба с фиш от 20 лева. Което всъщност е наказанието по ЗДП, чл.183, ал.2, т.1, където никъде не се споменава писане на акт и отнемане на контролен талон.

Разбира се най-лесното е да се разиграе театрото с акта на шофьор от провинцията, който много лесно би „поддал“ на рекета и би платил въпросните 20 лева без да иска документ. Както се казва и катаджията сит и водачът цял. Така или иначе родната милиция ни пази, че и си изкарва добре.

Разбира се аз няма да оставя нещата така и продължа да си дълбая, като се надявам, че аудиозаписът ще трогне поне малко комисар Алекси Стратиев и неговите ояли се подчинени. Надявам се да получа отговори и от бившия танкист и настоящ шеф на ЦГМ Марчело Доковски, както и от зам.кмета по транспорта на София Любомир Христов в засягащите ги части.

1. На какво основание полицейски служители патрулират постоянно с „паяците“ на ЦГМ (а и дежурят по паркингите на компанията)? Има ли сключен договор и получава ли полицията заплащане за своите служители, ангажирани в дейността на компанията (както например БДЖ и НКЖИ заплащат на Транспортна полиция за охраната)? Ако не – Защо полицията инвестира такъв голям бюджетен ресурс само в една община (а данъците се плащат от всички българи), в същото време няма достатъчно полицаи в критичните райони, например с преобладаващо ромско население.

2. 20% от постъпленията на ЦГМ отиват за маркировка и други дейности по оигуряване на градската мобилност. Защо тогава маркировката на ул.“Витошка“ е тотално изтрита? Кой е спестил пари и ако аз заведа дело срещу Столична община кой ще отговаря персонално?

3. Защо се крие информацията за постъпленията на ЦГМ? Годишните отчети на компанията не се публикуват никъде, включително и в Търговския регистър, където последният отчет е от 2008 година?

Ако не получа отговори, смятам да ги задам в последствие при следващите публични изяви на министъра на вътрешните работи и на кметицата на София г-жа Йорданка Фандъкова, която е принципал на ЦГМ. Защото каквито и далавери да се вършат под шапката на Столична Община, гражданите са длъжни да знаят.

За кожата на едно барбекюPosted by misho on март 8th, 2011

Кой кандидатства за строително-демонтажните работи в двора на Ахмед Доган?

Колаж: misho.eu

Oсвен с международния ден на жената, днешния 8-ми март е една дата, която мнозина, улисани в приготовленията забравят. А тя е крайният срок, в който прословутото барбекю на Ахмен Доган в Бояна трябваше да бъде доброволно демонтирано. Сега ДНСК ще трябва да избере с конкурс кой да го събори, заедно с оградата и изграденото до нея КПП.

Както винаги, агенти на misho.eu успяха да изнесат вътрешна информация за кандидатите за извършване на демонтажа.

Въпреки декларацията на Цветан Цветанов, че „ГЕРБ предпочитат да придобиват, а не да разрушават недвижимо имущество“, от партийна фирма са предложили оферта с необичайна технология „боулинг“– премиерът Бойко Борисов засилва от края на улицата депутатката Искра Фидосова, която с оглед на високата кинетична енергия при допир с барбекюто, оградата и КПП-то ги демонтира мигновено.

За да не остане по-назад, оферта е подал и Волен Сидеров, заедно с доведения си син – евродепутата Димитър Стоянов. „Умно е момчето, с пет-шест удара с глава всичко ще събори“, коментира Сидеров.

От РЗС също смятат да кандидатстват за демонтажа на барбекюто. Според лидера на партията Яне Янев, той разполага с Трактор, който всъщност ще извърши демонтажа стига да е на кеф. Подобна е и ситуацията със синята коалиция, която все още се опитва да убеди Евгени Бакърджиев – Валяка да се кандидатира за барбекюразрушител. Все пак сините имат едно на ум, тъй като последният опит на кандидата – сриването на мавзолея на Георги Димитров не бе особено успешен и трябваше един батальон тип „българско канго“ (шило+чук+манго) да работи една седмица срещу обещанието за пет дни домашен отпуск.

От Царската партия също са пуснали оферта за изпълнение, но източници от ДНСК обясниха, че няма големи шансове заради твърде високата цена. „Какво да направя – Ахмед Доган ми е консултант, а той взима скъпо“, оправда се Негово Величество.

Сравнително висока цена бе предложена и от БСП. По думите на лидера на столетницата Сергей Станишев причината е в използването на висококвалифициран труд. „Как иначе да накарам Азер Меликов да работи тежката строителна дейност – нали може нежната му кожа да изгори? Ами красивите му ръце – ах, тези красиви ръце, с тези чувствени пръстчета и меките възглавнички по тях… Прощавайте, увлякох се, за какво говорехме?“, коментира пред сайта ни бившия премиер.

Въпреки многото кандидати обаче една оферта предлагала най-добри условия. Тя била на „Касим Дал констъкшънс и декънстръкшънс“ ЕООД. Оттам не само не искали, но и предлагали пари, за да извършат демонтажа. „Пари-бол, келепир-йок, ама и кеф – бол“, коментира собственика на фирмата К.Д. След което добави „Revenge is a bitch“ и ни затвори телефона.

Скопяване на остарелите хъшовеPosted by misho on февруари 15th, 2011

Имаше едно време едно предаване, което изпразваше улиците на България повече от сериала за робинята Изаура. През годините то смени името си от “Ку-Ку” на “Хъшове” и “Каналето”, но не смени основната си идея – разсмивайки зрителите, да вади кирливите ризи на управляващите и да им бъде трън в задниците. Слави, Камен, Тончо, Стефан, Зуека, Марта – всички те имаха популярност, която нито една българска звезда няма шанса да достигне. Актьорите от шоуто бяха символ на едно цяло поколение от “сърдити млади хора”, част от което съм и аз.

За един от тези герои ще стане дума в следващите редове. Със сигурност и досега Иван Костов го сънува поне веднъж седмично, понеже образът, който му бе сътворен от Тончо Токмакчиев и досега остава ненадминат, като може би единствено може да бъде конкуриран от Бойко Борисов на Краси Радков.

Преди два дни обаче имах нещастието да изгледам така нареченото “Шоу на Канала”, в което централната фигура е същия този Тончо Токмакчиев. Успях с големи усилия да го изгледам. Няма да се спирам върху качествата на предаването, защото за да ги опиша, те първо трябва да съществуват. Може би за да могат зрителите да схванат дядо-бабешкия хумор на шегите е хубаво актьорите след скеча да ги обясняват. Вероятно за да не се пропуснат редките смешни моменти Тончо дори натъртва на тях да не би да ги изпуснем.

За съжаление държавната телевизия си е държавна. Това си пролича изключително добре в скеча, посветен на бомбата пред редакцията на вестник “Галерия”. Така наречените “шеги” бяха толкова тъпи, все едно Цветан Цветанов и Бойко Борисов ги бяха писали собственокрачно. Като цяло беше обяснено, как вестника монтира записи, поставя си бомби и се редактира от политици и бизнесмени. Разбираемо е, че за да остане едно непрофесионално предаване в праймтайма на БНТ трябва да направи някакви чупки в кръста, ама чак такова слагане няма.

Може би от някаква кумова срама Тончо не се появи в скеча за “Галерия”, а остави Бабето Евро и още двама бездарни халтурници да го изиграят. Защото едно време да е треперела от тебе властта, а сега да се навеждаш и да се хващаш за палците пред Сульо и Пульо си е срамно. За съжаление подлагането на работодателите в лицето на правителството носи негативи. Едно от тях е скопяването като актьор и като личност.

Бедни ми, бедни Токмакчиев, защо не си остана извън БНТ….